не винаги показвам чувствата си, макар да плача да викам, да се тръшкам или да се смея с часове ,какво чувствам наистина остава скатано дълбоко в мен, и само онзи който успее да отвори вратите към душата ми вижда какво наистина се крие в нея...

Понякога се чувствам твърде слаба, за да се справя с поредната трудност. Понякога си мисля,че и аз трябва да бъда като повечето хора - лицемерна, лоша, егоистка. Понякога се чудя бих ли могла и аз да нося такава маска и не я ли нося, когато съм тъжна, а се усмихвам на всички. Понякога усещам, че не мога да се справя, но понякога разбирам, че трябва да се боря! Дължа го на себе си!

Случвало ли ти се е някога да погледнеш някой в очите и да разбереш, че го обичаш? Толкова много, толкова силно,че чак да те заболи.На мен ми се случи. Погледнах го и се загубих. И още се търся...

Многоточие...
Обичам този знак. Макар неважен,
макар неясен... Скъсан... Просто малко...
Човекът нещо искал е да каже...
Но... изведнъж се сетил... Премълчал го...
Защо - не знаеш... Скъсаната нишка
останала. А той самият - де го?
Три точици... Прекъсната въздишка...
Единствен спомен... Някому... От него...

Дамян Дамянов

A shot in the dark

A past lost in space

And where do I start

The past and the chase

You hunted me down

Like a wolf, a predator

I felt like a deer in the lights

You loved me and I froze in time

Hungry for that flesh of mine

But I can't compete with the she-wolf, who has brought me to my knees

What do you see in those yellow eyes?

'Cause I'm falling to pieces

I'm falling to pieces

I'm falling to pieces

I'm falling to pieces

Falling to pieces

Did she lie and wait

Was I bait, to pull you in

The thrill of the kill

You feel, as a sin

Alone with the wolves

And now it seems, I thought I was part of you

You loved me and I froze in time

Hungry for that flesh of mine

But I can't compete with the she-wolf, who has brought me to my knees

What do you see in those yellow eyes?

'Cause I'm falling to pieces

I'm falling to pieces

I'm falling to pieces

I'm falling to pieces

Falling to pieces

Не чувства нищо, не може да е вярно...дори омраза няма...нищо...празнота...дупка...желание за обич?! и то изчезна някъде с останалите чувства..."страх ме е да заобичам пак" - винаги се  е чудела на тези думи, а сега не иска и да си помисля за това, и ето чувство в празнотата нещо трепна, накара сърцето да забие бързо...болка,май само тя остана , винаги беше с нея в съня й, в погледа, в глупавата й усмивка, не я оставяше да заспи спокойно ... знаеш ли какво направи, отне единственото нещо което я правеше щастлива...да обича...след теб искрицата в очите й угасна, момичето което постоянно беше влюбено в нещо, момичето което искаше да заобича още по-силно, онова момиче което постоянно търсеше начин да покаже, че има любов искрена и чиста като на децата...няма я гледа с празен поглед, усмихва се на сила блуждаеща в свят на спомени...но тя ще се оправи, ще обича пак, ще се смее и ще светне онзи поглед на дете отново, но човека накарал я да се съмнява в любовта никога няма да има това,той няма да знае колко силна може да е неината обич, колко грижовна и мила е тя, как дава всичко за човека когото обича и как се смеят очите й дори , като го види, той няма да разбере какво е да те обичат повече със всеки поет дъх...защото той незнае какво е да обичаш, не може да стъпкваш любовта ако осъзнаваш какво наистина значи тя!

тя го обичаше безумно много, плачеше, мълчеше, липсваше й безумно много...тя вече не беше същия човек, вече не бе онова засмяно лъчезарно момиче което заразяваше всички с ентусиазма си, изчезна и онази искра в очите,която ги правеше като две изгряващи слънца,  даже непрестанното й бърборене затихна...тя не беше онова момиче.А той...той ли никой незнаеше как се чуватва,той просто изчезна, нямаше го...може би го болеше, а може и да му беше все тая, едва ли някой щеше да разбере как се чувства той.Защо всичко беше толкова трудно те се обичаха, умираха един за друг,споделяха една мечта за бъдещето си дори, вълнуваха ги едни и същи неща, а защо по дяволите не бяха заедно, може би всичко беше твърде прекрасно като в приказка и също толкова нереално...тя ще се изправи ще продължи, ще успее да върне онази наивна усмивка, може би и искрата в очите ще блесне отново, но той винаги ще остане там дълбоко скътан като скъп спомен, дълбоко в сърцето от където никой не може да го изтрие, и понякога ще изплува за да я кара да се усмихва глуповато сама, а друг път ще се връща като силна болка спираща дъха й...но никога нямаше да изчезне напълно...

не ми липсваш ти, липсва ми начина, по който ме караше да гледам  на живота, начина по който променяш всичко около мен към по-добро, начина по който ме караше да се усмихвам сутрин с поредния безмислен смс и така денят ми минаваше по-леко, начина по който ме окуражаваше, липсва ми как не ми даваше да падам духом, липсва ми и това как ми се караш когато видиш че се предавам, липсва ми онази твоя усмивка когато успееш да ме накараш да се изчервя, липсват ми дори хапливите ти коментари с които ме вбесяваше до лудост, липсва ми и това да споделям всяка глупост от денят ми, липсват ми толкова много неща, но ти ти не ми липсваш....

Понякога идва за бързо, тя го поглежда замечтано, онемява, усмихва се..тогава той си тръгва. Винаги оставаше за малко, вечно е някъде, така изчезва. Тя протягаше ръка,опитваше се да го задържи..после осъзна, това е някак невъзможно. Леко се усмихна, понякога така прикриваше тъгата. Мълчалива, отнесена, вечно лутаща се, препускаща в ума си, отговаряйки на въпроси, измисляща си отговори, които никога нямаше да чуе. Тогава я болеше, усещаше липсата на онова, което не й принадлежеше..долавяше само мирисът, онзи мирис, който оставаше по нея, защото само него успяваше да задържи, макар и малко.

"...По-добре да останеш гладен,отколкото да останеш сам.Защото,когато си сам-не говоря за самотата,която сами сме избрали,а за тази самота,която сме принудени да приемем,-сякаш преставаш да бъдеш част от човешкия род.
Но има нещо още по-лошо от това да вървиш самотен и нещастен и то е да си с някого и да го караш да се чувства така,сякаш той е без каквото и да било значение за твоя живот."
                                                                        Паулу Коелю

Гледам те и се чудя дали да ти го изкрещя, но пак предпочетох да си замълча, надявайки се, че ти го знаеш без да ти го казвам, нооо от къде като никога не съм ти го споменавала дори...що за изрод съм да мъча и теб и мен с безмислено мълчание...искам да го знаеш, но защо не мога да ти го кажа.Виж мислите ми са почти толкова объркани, като действията...и пак продължавам да те гледам и да мълча леко се усмихвам само...ти го знаеш нали, знаеш го незнам от къде, но го знаеш...

"- Не трябваше да питаш. Любовта не задава много въпроси. Щом започнем да мислим, започваме и да се страхуваме. Този страх е необясним и няма смисъл да се опитваме да го изразим с думи.Може би това е страхът да не презрат чувствата ти, да не бъдеш отблъснат или пък да не развалиш магията.Ето защо не се пита - действа се. Поемат се рискове, както ти самият си казвал вече толкова пъти." 
~Край река Пиедра Седнах и заплаках, П. Куелю

искам пак да съм дете когато не ми се налагаше да правя този избор, не искам да наранявам, не искам да избирам...искам пак да съм дете когато можех просто да откъсна една маргаритка и късайки лисенцата й тя да реши вместо мен...

ти отново си пред мен, пак облян от светлина -
на сцента, за миг поне, имам всичко на света.

Гледаш моите очи - вечно търсят своя принц -

тайно с поглед те следя - какво ли търся?

Защо те питам кой си ти, на сцената щом падне мрак

ще видя принца-просяк отстрани.

Нима не зная, че това е само миг от приказка,

която аз сама си сътворих.

Много думи разпиля, къса струните със смях,

пада, плака и летя в моя приказен свят.

Бавно утихва вечерта - последни акорди, тишина.

Аз оставам пак сама - търся своя принц.

Защо те питам кой си ти, на сцената щом падне мрак

ще видя принца-просяк отстрани.

Нима не зная, че това е само миг от приказка,

която аз сама си сътворих. 

Но всяка приказка си има своя край -

изтриваш своя грим и изчезва моя принц сега.

Защо те питам кой си ти, на сцената щом падне мрак

ще видя принца-просяк отстрани.

Нима не зная, че това е само миг от приказка,

която аз сама си сътворих.

Не винаги когато ти споделям искам съвет, понякога просто искам да ме изслушаш, да чуеш какво ти казвам без да ме съдиш, и накрая просто да помълчиш заедно с мен ...

Убийство, върховното престъпление от страст