тя го обичаше безумно много, плачеше, мълчеше, липсваше й безумно много...тя вече не беше същия човек, вече не бе онова засмяно лъчезарно момиче което заразяваше всички с ентусиазма си, изчезна и онази искра в очите,която ги правеше като две изгряващи слънца,  даже непрестанното й бърборене затихна...тя не беше онова момиче.А той...той ли никой незнаеше как се чуватва,той просто изчезна, нямаше го...може би го болеше, а може и да му беше все тая, едва ли някой щеше да разбере как се чувства той.Защо всичко беше толкова трудно те се обичаха, умираха един за друг,споделяха една мечта за бъдещето си дори, вълнуваха ги едни и същи неща, а защо по дяволите не бяха заедно, може би всичко беше твърде прекрасно като в приказка и също толкова нереално...тя ще се изправи ще продължи, ще успее да върне онази наивна усмивка, може би и искрата в очите ще блесне отново, но той винаги ще остане там дълбоко скътан като скъп спомен, дълбоко в сърцето от където никой не може да го изтрие, и понякога ще изплува за да я кара да се усмихва глуповато сама, а друг път ще се връща като силна болка спираща дъха й...но никога нямаше да изчезне напълно...