"Таралежите са странни птици… Докато не ги ритнеш не излитат… Не знам кой е прозрял тази велика истина, но е ужасно прав. Аз съм таралеж. И отдавна си мечтаех да полетя. Все небето ми беше в мечтите. Е, ритнаха ме...полетях малко...обаче никой ме беше предупредил как боли приземяването. Сега имам фрактура на щастието, три счупени прешлена на доверието, а обичта ми е на командно дишане. Ама нали летях...Явно такава е цената на мечтите. Имам нужда от прегръдка. Голяма, в която да се свия и да си изплача всичко онова, което горчи в сърцето ми. Обаче кой е достатъчно луд да прегръща таралежи... Ще го боля повече, отколкото мен ме боли, навярно. Пък и никой не е обещал, че прегърнеш ли таралеж, той ще се превърне в принцеса. А и аз не искам да ме превръщат в принцеса. Ако някой ще ме превръща в нещо, бих желала да ме превърне в... смисъла на живота си. Да...и скромност не ми липсва. Аз съм таралеж. И е есен. Време ми е да се свия на топчица, опакована в сухи листа и да се събудя някога, когато нищо вече няма да помня..." - "Русалка" , Анна Меликян

Никога не се стремях да бъда единствена в живота му . По - скоро се стремях да бъда единствена в сърцето му . Не се страхувах от това колко много жени бяха минали през ръцете му и колко още минаваха . Не се страхувах ,че не звъни с дни , нито дори когато знаех ,че през тези дни най - вероятно е в компанията на други жени . Знаете ли защо ?
Защото един човек не може да бъде променен и няма нужда да бъде. Ти или го приемаш такъв, или си тръгваш от него . Тези лоши момчета имат и нещо хубаво в себе си и то е , че когато обичат , обичат докато им стигне живота. Аз не бях тази, която той обича до края , нито той ще бъде този, когото аз ще обичам до края , но знам ,че ще се запомним с него .. И понякога нощем когато е късно , много късно по енерция ще хване телефона, и знаете ли, ако го направи този жест ще бъде достатъчен и за мен ще значи много повече от това да ми звънне . Защото истинските чувства са тихи , и те си остават за нас.

/нет/

"Обичало ли те е някога МОМИЧЕ? Подчертавам - момиче,не жена! С простота и чистотата в клепките, изтичащи по миглите като сълза.

Момиче - непресторено и прямо, с настойчиво желание да угоди.. Момиче..не жена,която пресмята и отстъпките брои..

Обичало ли те е някога момиче? - с постоянното упорство на дете, несъмнено вярващо във всичко.. .."всичко "- твоите ръце..

Момиче..незагрубяло и неопетнено, въздишащо по тебе до несвяст. То никога не ще поиска нищо, но би поднесло ти целия си свят..

Момичето, винаги търсещо те с поглед, разпуснало мократа коса.. Обичало ли те е някога момиче, не смей да го превръщаш във жена!"

Вероника Маринова

Чувството когато  чуеш "Мамка му, колко си красива "...

-По-добре идвай в един и същи час - каза лисицата.
-Ако идваш например в четири следобед, аз още от три часа ще започна да се чувствам щастлива. Колкото повече наближава часът, толкова по-щастлива ще бъда. В четири вече ще се вълнувам и ще се безпокоя, ще открия цената на щастието! Но ако идваш, когато ти хрумне, никога няма да зная за кога да подготвя сърцето си..

"Малкият принц", Антоан дьо Сент-Екзюпери

— Елице, вярно ли е, че до неделя ще се жениш за баща ми? А тя му рече:
— Защо ме питаш?
И той пак я попита, и ми се стори, че ще заплаче:
— Елице, кажи ми, вярно ли е?
И стояха един срещу друг, и се гледаха — все едно че нас с Горан ни нямаше. И соколът на Момчиловото рамо гледаше Елица, а очите му бяха кръгли, диви и студени. Пък после соколът стрелна встрани глава и се загледа в Момчиловите очи и аз трепнах, както неведнъж, защото все ми се струваше, че ей сега жестокото пиле ще клъвне и ще изпие черните момкови очи.
И пламна гняв в Елицините зеници, пламнаха страните и устните й, та викна тя на Момчил:
— Помниш ли, когато дойде подзиме да се прощаваме и аз бях заспала на поляната? И ризата ми беше разтворена, и вълненикът ми беше набран нагоре. А ти ми викна, та станах. Защо не се наведе?
А той само я гледаше и не вярваше, че чува такива думи. И тя пак викна:
— Помниш ли, като дойдох горе при тебе и се гонехме из гората, и ти ме настигна до една ела и лицето ми гореше, и пазвата ми гореше, и милно ти се помолих да ме пуснеш. И ти ме пусна. Защо ме пусна?
А той отвори уста и не можа да проговори. И тя все викаше, като че щеше да заплаче:
— Помниш ли, като ти казах оная нощ, когато нямаше луна, а звездите бяха два пъти повече, да дойдеш с мене до извора, та да си налея менците? И те държах за ръката, а ти ми думаше: „Не бой се, не бой се.“ Не ти ли дойде наум, че всяка вечер без тебе ходя за вода. Защо не ме прегърна?
И чак сега той можа да рече:
— Елице, Елице, Елице…
А тя тропна с крак и му рече с омраза:
— Викай ми сега Елице, защото след неделя ще ми викаш мамо.
И като видя, че той закри лице с длани, рече му тихо:
— Кацна пилето на рамото ти, а после отлетя? И кацна на друго рамо. Защо се чудиш? Един е Манол по цялата планина."

Време разделно

И пак си го причинявах,макар да знаех целия сценарий.Въпреки всичко пак минавах през това.Напук на себе си и на всички,които ми казваха,че трябва да спра.Не си добър за мен.Но не ми трябва някой добър.Трябваш ми ти.