вторник, 30 октомври 2012 г.

Не чувства нищо, не може да е вярно...дори омраза няма...нищо...празнота...дупка...желание за обич?! и то изчезна някъде с останалите чувства..."страх ме е да заобичам пак" - винаги се  е чудела на тези думи, а сега не иска и да си помисля за това, и ето чувство в празнотата нещо трепна, накара сърцето да забие бързо...болка,май само тя остана , винаги беше с нея в съня й, в погледа, в глупавата й усмивка, не я оставяше да заспи спокойно ... знаеш ли какво направи, отне единственото нещо което я правеше щастлива...да обича...след теб искрицата в очите й угасна, момичето което постоянно беше влюбено в нещо, момичето което искаше да заобича още по-силно, онова момиче което постоянно търсеше начин да покаже, че има любов искрена и чиста като на децата...няма я гледа с празен поглед, усмихва се на сила блуждаеща в свят на спомени...но тя ще се оправи, ще обича пак, ще се смее и ще светне онзи поглед на дете отново, но човека накарал я да се съмнява в любовта никога няма да има това,той няма да знае колко силна може да е неината обич, колко грижовна и мила е тя, как дава всичко за човека когото обича и как се смеят очите й дори , като го види, той няма да разбере какво е да те обичат повече със всеки поет дъх...защото той незнае какво е да обичаш, не може да стъпкваш любовта ако осъзнаваш какво наистина значи тя!

четвъртък, 11 октомври 2012 г.

тя го обичаше безумно много, плачеше, мълчеше, липсваше й безумно много...тя вече не беше същия човек, вече не бе онова засмяно лъчезарно момиче което заразяваше всички с ентусиазма си, изчезна и онази искра в очите,която ги правеше като две изгряващи слънца,  даже непрестанното й бърборене затихна...тя не беше онова момиче.А той...той ли никой незнаеше как се чуватва,той просто изчезна, нямаше го...може би го болеше, а може и да му беше все тая, едва ли някой щеше да разбере как се чувства той.Защо всичко беше толкова трудно те се обичаха, умираха един за друг,споделяха една мечта за бъдещето си дори, вълнуваха ги едни и същи неща, а защо по дяволите не бяха заедно, може би всичко беше твърде прекрасно като в приказка и също толкова нереално...тя ще се изправи ще продължи, ще успее да върне онази наивна усмивка, може би и искрата в очите ще блесне отново, но той винаги ще остане там дълбоко скътан като скъп спомен, дълбоко в сърцето от където никой не може да го изтрие, и понякога ще изплува за да я кара да се усмихва глуповато сама, а друг път ще се връща като силна болка спираща дъха й...но никога нямаше да изчезне напълно...

вторник, 9 октомври 2012 г.

не ми липсваш ти, липсва ми начина, по който ме караше да гледам  на живота, начина по който променяш всичко около мен към по-добро, начина по който ме караше да се усмихвам сутрин с поредния безмислен смс и така денят ми минаваше по-леко, начина по който ме окуражаваше, липсва ми как не ми даваше да падам духом, липсва ми и това как ми се караш когато видиш че се предавам, липсва ми онази твоя усмивка когато успееш да ме накараш да се изчервя, липсват ми дори хапливите ти коментари с които ме вбесяваше до лудост, липсва ми и това да споделям всяка глупост от денят ми, липсват ми толкова много неща, но ти ти не ми липсваш....

вторник, 2 октомври 2012 г.

Понякога идва за бързо, тя го поглежда замечтано, онемява, усмихва се..тогава той си тръгва. Винаги оставаше за малко, вечно е някъде, така изчезва. Тя протягаше ръка,опитваше се да го задържи..после осъзна, това е някак невъзможно. Леко се усмихна, понякога така прикриваше тъгата. Мълчалива, отнесена, вечно лутаща се, препускаща в ума си, отговаряйки на въпроси, измисляща си отговори, които никога нямаше да чуе. Тогава я болеше, усещаше липсата на онова, което не й принадлежеше..долавяше само мирисът, онзи мирис, който оставаше по нея, защото само него успяваше да задържи, макар и малко.