Ужасно глупаво е - почвам да се мразя
и някак счупено е - лодка без весла.
Обичат ли ме - страх ме е и пазя
сърцето си - боляща тишина.
Любов човешка - бездна от тревоги.
До дъно нужна - чакана, желана.
Превръща в облак всичките окови.
Любов ли е... Живот ли е... Измама...
Не зная правилата на играта -
измислям ги в движение - от раз.
Навярно в невъзможност съм живяла,
защото да спечеля - не успях.
А Той - един добър, до всичко праведен
/ дори не знаех, че не е игра - а Зов /
с най - нежното длето в сърцето ваеше:
" Единствена си, Моя - до Живот!"
Невярваща изтръпнах: " - Няма начин
да ме обичат - мене... Боже - опази! "
и лекичко открехнах тишината,
за да излезе и да си върви.
Но Той не бе печат, а инкрустация,
остана вътре в мен и ме теши,
промушва се до фибрите в душата ми,
целува ме и моли: " - Остани!"

Маргало